Груповата снимка за повечето хора е проста процедура: всички се скупчват, някой брои до три, после всички продължават към десерта. За Рака това е продукция с високи художествени и морални изисквания.
Първият кадър отпада, защото Петър мига. Вторият — защото на Мила ѝ се вижда само едното ухо. Третият има чудесна светлина, но Ракът забелязва, че най-тихият човек в компанията стои накрая и изглежда като случаен минувач, помолен да пази чантите. Незабавно следва пренареждане: „Ти ела отпред, не, не така — тук си по-хубаво, а и всички трябва да се виждаме.“
Докато останалите вече държат усмивка с издръжливостта на гипсова статуя, Ракът проверява всеки кадър с концентрацията на реставратор. Има ли затворени очи? Някой останал ли е зад нечие рамо? Изглежда ли всички достатъчно щастливи, или Иван пак е направил физиономията си „аз просто стоя тук“? Ако има и най-малкото съмнение, снимката се повтаря. За общото благо.
Най-накрая Ракът избира не непременно най-лъскавия кадър, а онзи, в който всички изглеждат истински: някой се смее накриво, друг гледа встрани, трети държи салфетка като знаме. После изпраща снимките в групата с надпис: „Запазете си ги.“
Защото Ракът знае, че след години никой няма да помни кой е закъснял и кой е предложил още един дубъл. Но ще помни, че в тази снимка някой е настоял никой да не остане извън кадъра.